Преди да достигнем до същината на тази статия, нека кажем някои общи неща за разказа, за да можем чрез тях да си обясним и разсъжденията на учениците.

Разказът „Нежната спирала“ на Йордан Радичков е със сигурност най-абстрактното произведение, което се изучава в 8 клас по литература. В него авторът засяга теми, които са характерни за цялостното му творчество – за диалога между човека (твореца) и природата, за връзката между тях и изкуството, за тайните на живота и смъртта. Тези теми в творбата са прикрити зад едни обикновени на пръв поглед събития (случки), чийто смисъл първоначално остава скрит за учениците, но само до момента, в който те се потопят в произведението и започнат парче по парче да разкриват неговите скрити послания, които „магьосникът на словото“ Радичков е оставил за разгадаване.

Кои са двете основни случки в творбата?

Първата случка се развива в началото на разказа. Група ловци се прибират с конска шейна от зимен лов. Те минават покрай един шипков храст, който предизвиква у тях различни реакции: конярят го удря с камшика си „през лицето“, друг ловджия го нарича „вампир“, останалите дори не го забелязват.  За главния герой обаче, който разказва от 1 л. ед. ч., дивата шипка прилича „почти като човек“. От тази позиция той тълкува и реакцията на храста след камшичения удар: „Дивата шипка трепна, заедно с нея и лъскавите червени плодове, заиграха те като живи очи, сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо същество бе ударено с камшика през лицето.“ Тази случка отключва далечен спомен за негов приятел – театралният режисьор Методи Андонов, който е починал преди пет години, но е останал в мислите на разказвача със своето почти „фанатично“ удивление пред подобен шипков храст по време на лов, състоял се преди неопределено време. Режисьорът не може да свали очите си от човекоподобното растение и си представя как то би изглеждало на театралната сцена, с хвърлени върху него светлини, с падащи сенки и др. сценични ефекти, присъщи за този вид изкуство.

Втората случка се разгръща малко след края на ретроспективната част на разказа, свързана със спомена. Ловджиите се натъкват на едно ято диви гълъби. Един от ловджиите (този, който определя шипковия храст като вампир) стреля с пушката си и ранява смъртноносно един от тях. Птицата първоначално се отделя от ятото и започва бавно да описва кръгове с тялото си, докато пада към земята и чертае (рисува) червени капки и кръгове по снега, които оставят трайни впечатления у разказвача, след като ги вижда. Той слиза, за да вземе птицата, но е зашеметен от червените следи по снега и остава безмълвен пред това таинствено творение, което крилатото е сътворило със сетни сили и с кръвта си. Дори и останалите ловджии, които нямат сетивата на главният герой, остават без думи, когато виждат червените сълзи на птицата върху снега и преливащите се една в друга алени нежни спирали. На тях не им остава нищо друго, освен да си тръгнат без гълъба, сякаш бягайки от някакво престъпление. Финалът на разказа представя мислите на главния герой, който описва чувствата си през призмата на това, на което е станал свидетел: „…постепенно започнах да чувствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали.“ Такъв е и финалът на разказа, който в рамките на няколко страници успява да ни хвърли в неизвестното по един толкова невероятен начин, че всеки нов прочит на творбата разкрива нещо допълнително, което ние прибавяме към пъзела на разгадаването, за да достигнем до същинския смисъл.

Да пристъпим към същинската част!

Учениците имаха писмена задача да разсъждават върху тези случки и най-вече върху начина, по който събитията се отразяват в душата на разказвача и как точно те осъществяват връзката с темите в творбата. Докато проверявах написаното от тях, аз се натъкнах на много интересни идеи и разсъждения, които сега споделям с най-голямо удоволствие.

Нека първоначално се концентрираме около написаното от учениците за ретроспективната част на разказа, в която разказвачът си спомня за Методи Андонов и неговия абстрактен диалог с шипковия храст. Според Ванеса Маринова „Методи Андонов сякаш е станал приятел с храста и те вече имат пряка връзка помежду си. Те комуникират на висш език, достъпен само за хора, които са посветени към абстрактните неща в живота.“ Според Мирон Ацев приятелят на главния герой „мисловно взима храста, останал във вида, в който е взет от гората – „див, измръзнал, отрупан с ярки плодове“ и го пренася на сцената, като отключва въображението си и създава една уникална сценична обстановка.“ Леда Спасова пък смята, че режисьорът „вижда едно най-обикновено нещо, на което повечето хора няма да обърнат особено внимание, но по съвсем различен начин го вижда в изкуството, в театъра. Методи Андонов гледа на него абстрактно и показва връзката между природата и изкуството и как нещо в природата може от нещо обикновено да се превърне в нещо специално и зашеметяващо…“

Удивително точни са тези разсъждения. Само и единствено творецът може да възприеме обикновените неща и да ги превърне в нещо „зашеметяващо“. Той е посветен в таинството на изкуството, което преди всичко е мисловна дейност. То се ражда първо в съзнанието, докато се осъществява необикновения диалог с природата, чийто финален продукт е нейното претворение или абстрактно пресъздаване в някакъв друг контекст. В нашия случай това е пренасянето на шипковия храст на сцената. Може би това е подтикнало Елизавета Ларичева да напише, че Методи Андонов „е разбрал, че истинското изкуство е част от природата и човека. Дори един храст може да бъде в центъра на изкуството и да бъде артист.“ Биляна Томова също е усетила прекрасно тази връзка: „природата е живо изкуство, най-вече за творците. Тя олицетворява красотата на самия театър или на платното за рисуване. Творците откриват своята муза в природата, а останалите могат само да гледат и да се радват.“ В тази си роля творецът, по думите на Никола Неделчев, „действа като посредник“ между природата и изкуството. Според него творецът „взима нещо от природата и го дава на изкуството“ и е категорично прав с тези думи, защото изкуството пресъздава природата чрез човека (твореца). За опора на това твърдение можем да използваме и думите на Мирон, че „човекът взима нещо от природата, използва я и чрез това нещо той създава изкуство“ или на Елизавета, която споделя мисълта, че „човекът не може да живее без изкуството, също както изкуството не може без природата.“ С тези изречения се казват истини, които ние можем да разгледаме като своеобразен закон във многовековната верига, създадена между човека, природата и изкуството.

Не по-малко интересни са и разсъжденията на осмокласниците за втората случка в разказа – прострелването на гълъба и създадените от него кървави спирали. Отново според Мирон случката удивлява разказвача, „защото случилото се е нещо красиво, уникално и съдържащо в себе си много въпроси. Самата случка на пръв поглед изглежда като просто един прострелян гълъб, който пада в снега и кърви, но всъщност това е последният подпис на едно оставящо света същество, като чрез струята кръв то се „подписва“ с червено мастило върху белия снежен лист и прави спирала, играеща ролята на подпис.“ Именно този кървав подпис и падането на умиращия гълъб, по думите на Теодоси Тодоров, са описани „по странно красив начин, неприсъщ за смъртта.“ От тези разсъждения аз няма как да не се съглася, че гълъбът е използвал последните си мигове живот, за да създаде своята последната творба върху снега и дори е намерил достатъчно сили, за да се подпише върху нея. Смъртта е красива… впечатляващо!

    Но от написаното се откроиха и много ценни разсъждевния за отрицателното във взаимоотношенията между човека и природата. Според Никола „тази случка поражда у разказвача чувство за удоволствие и гузност.“ За какво може да бъде гузен разказвачът? Удареният шипков храст и “безпричинно” убитият гълъб издават онова неуважение към природата, което е присъщо за немалък брой хора. Ловджиите нямат деликатния усет към абсктрактното, за разлика от най-младият сред тях, защото те са хора на прагматизма и първичното в живота. Те са зверове в сравнение с мисленето на главния герой, който сякаш чувства природата вътре в самия себе си. Може би тази нишка от мисли е подсетила и Карина Карагьозова да напише, че на разказвача „може би му е станало жал за птицата, пък може би и за всички други животни, които някога е убил. Гузно му е, защото разбираме какво сме направили, чак когато видим следите от стореното…Може би?“ И въпреки че разказвачът не е този, който надига пушката срещу  ятото гълъби или пък посяга върху шипковия храст, ние можем да доловим тази емоционална нотка в душевното му състояние в края на разказа. Той усеща, че отношението на другите към природата не е правилно, но пък може би и неизбежно. Защото според Яна Георгиева ловците “дори не разбират, че спиралата има някакво значение”. Тя смята, че това може да се “тълкува в смисъл, че те толкова не уважават природата, че я убиват, без роди да разбират, че са го сторили”. В този случай те са слепи за абстрактния свят, което се изразява в пряко отношение към природната среда. Но от другата страна в мислите на разказвача стои прекрасното в диалога между човека и природата, което се състои в контакта с дивото и претворяването му в изкуство. По този начин разказът се разполага между положителното и отрицателното, между живота и смъртта, между скритото и явното в природата, което кара “посветените” в таинството на изкуството да го възприемат по различен начин и да го съхраняват чрез творчеството си, за да могат да посветяват към него обикновените хора.

Така завършваме и настоящата статия, в която вие прочетохте мислите на учениците от 8 клас в ЧСОУ „Увекинд“ върху разказа на Йордан Радичков “Нежната спирала”. Техните разсъждения ни подтикнаха да напишем този материал, защото те оставиха трайни впечатления у нас с дълбочината, до която те достигат. Надяваме се подобно чувство да оставят те и у вас.