Skip to content

Защо учител?

Празници 🙂 Празници 🙁 Празници!!!

Празничната култура е едно от най-интересните неща – да се зарови човек в него и да потъне в размисли. Празниците изконно са били свързани с природния календар, а причините за възникването им са дълбоко прагматични – начало на полската работа, прибирането на реколтата, начало или край на трудовия цикъл.

Днес в нашия народен и национален календар празници много. Толкова, че през септември и май чак делникът се задъхва от тях. Съвременната ни културна традиция не е съхранила почти нищо от народния празничен календар, даже охотно заема от други култури, но пък е създала нещо уникално – не един, а дори два празника, посветени не на реколтата, не на годишния цикъл, не и на исторически събития, а на духа, паметта и самочувствието – 24 май и 1 ноември.

Днес е 1 ноември. Празник, възникнал по инициатива на учители, появил се също с прагматична цел. Но не материална, а духовна – за да издигне ценности като знанието, просветеността и духовността в тежки времена. Естествено, затова и днес – на 1 ноември, най-словоохотливи сме отново ние, учителите.

Това е така, защото и днес ние продължаваме да припознаваме този ден за свой. Защото смятаме, че сме будители и ако не вярвахме в това, нямаше да сме учители. Живеем като учители не само в клас, работим вкъщи, работим с деца и възрастни, четем непрекъснато, учим, проучваме, пътуваме… и всеки от нас е отдаден по свой начин на работата си.

За работата ни в училище сме говорили и ще говорим много тепърва. Днес именно бих искала да разкажем и за това, което ни прави учители извън класната стая, извън училище и библиотеката, извън ресурсите на образователната система, извън работното време. По темата си поговорихме с двама Увекинд учители – Цвети Антонова и Иван Илиев.


Какво е това, което ни кара да не спираме да сме учители (от скромност няма да казвам будители) и след като свърши работният ни ден, през уикендите, през ваканциите?

Цвети: Не мога да не се усмихна на твоя въпрос, защото пред очите ми изникна картината как през лятото на плажа събирах малки бели и черни камъчета за бъдещите ми уроци със седми клас 🙂 У дома близките ми се шегуват, че където и да отидем на почивка, аз винаги си намирам “дидактични нагледни материали” и продължавам да се готвя за работата ми в училище. Много е особено това наше учителско призвание, то е като вътрешен огън и страст да даваш най-доброто от себе си, да споделяш най-дълбоките си знания, да вдъхновяваш ежедневно децата.

Иван: Това е вътрешната подбуда. То е онова нещо вътре в мен, което ме е оформило като човек и ме тласка към неспиране. Поемеш ли по пътя на учителството, връщане назад няма. Обичам да говоря с хората по важните теми, които вълнуват нашата съвременност и се опитвам да ги ангажирам към активност и търсене на информацията, която само чака да бъде открита.

Всеки учител е чувал упреците на близките си за това, че не спира да се занимава с децата и уроците. Вие и двамата обаче не просто събирате камъчета по плажа, а имате и много сериозни проекти, в които сте вложили много повече от свободното си време. Разкажете по нещо за последните от тях.

Иван: Имаше един период, в който се занимавах активно с книги. За около три години направих своя специализирана библиотека, с която много се гордея. Това го определям като личен проект. Постепенно натрупах много книги и започнах да ги дарявам, много книги отидоха в различни читалища из България. Други подарявах на хората, просто ей така, за да не трупат прах по рафтовете. Впоследствие прехвърлих този свой опит като библиотекар в училищната библиотека и съм много доволен, че там има около 500 книги, които са дарени или закупени лично от мен.

Преди две години в квартала, в който живея, създадохме сдружение. Започнахме да чистим, да прекопаваме градинки, да садим цветя, сложихме пейки и кошчета на едно от местата, което в момента поддържаме най-организирано. Направихме една много успешна благотворителна изложба с фондация “Дечица” миналото лято.

Последният проект, в който участвах, е “Село назаем”. В рамките на 10 дни 11 доброволци живяхме в село Долни Вадин и помагахме на хората, вършехме различни дейности, накрая направихме нещо като фестивал с наше участие. Аз четох свои стихове, с едно от нашите момичета бяхме водещи, програмата беше много приятна и ни гледаха над 150 човека. Беше невероятно. Проектът се случи през юли месец тази година. След два месеца ние се върнахме за събора на селото и представихме конкретни продукти от нашия престой – книжка със стихове и есепо-добреожба назаем” с невероятни снимки на една от участничките в проекта, филм за “Село назаем”, а едно от нашите момчета нарисува стената на кметството, която послужи за декор на програмата за втория ден от събора. За него пък отговаряше друг участничка в проекта, завършила хореография. Оставихме незаличима следа в това село и зарадвахме много хора.

Съвсем наскоро участвах и в проекта “Училищни чудеса” по покана на Цвети, което за мен беше нещо наистина ново и различно преживяване до този момент. Но нека тя разкаже повече за него 🙂

Цвети: Преди да разкажа за “Училищни чудеса”, бих искала да спомена един много ценен проект от миналата учебна година, който реализирахме с помощта на директорите на “Увекинд” Юлия и Зари. Проектът беше за ромски деца -“Съботно училище” в кв. Факултета, в който бях учител-доброволец заедно с други учители от “Увекинд” и “Заедно в час”.

През тази година с моите колеги от “Училищни чудеса” стартирахме междуучилищен проект за учениците от 11 училища в малки населени места в Ловешки регион, които са лишени от достъп до възможности и са застрашени от отпадане от училище поради бедност, ранни бракове, агресия в училище и у дома, незаинтересованост на родителите и обществото и др. Отпадането от училище е изключително сериозен социален проблем, който води до неграмотност и безработица сред младите хора, до повишаване на престъпността и до затварянето им в един омагьосан кръг. Истината е, че само доброто и качествено образование може да подготви младите хора за новите условия на 21 век, да им даде възможност да изградят в бъдеще свои смислени и успешни житейски проекти.

Мисия като вашата иска не само ентусиазъм, а и хора, които да работят. Успявате ли да въвлечете в това, което правите свои ученици и приятели? Или и сам воинът е воин?

Иван: Въвличането на хора в конкретни каузи и занимания е може би едно от най-сложните неща, с които съм се сблъсквал. Но чудесата се случват тогава, когато намериш хора със сходно мислене. Въпросът е, че доста хора са се изолирали от времето и събитията, не се питат къде сме, какво правим и какви пътища ни чертае бъдещето. Понякога се ядосвам на това, но бързо ми минава, особено когато вляза в класната стая и видя пред себе си едни будни деца, които разбират някои неща по-добре от средностатистическия човек на нашето време. Това ме зарежда повече от всичко.

Цвети: По-скоро аз се чувствам въвлечена във философията, историята и настоящето на нашето училище. Страхотно е това усещане за споделени ценности, което имаме помежду си учителите и учениците в “Увекинд”. Последното събитие в с. Брестница, в което участвахме с колегата Иван Илиев и учениците от 8, 9, 11 и 12 клас го доказва. За мен е изключително важно, че “Увекинд” е училище, в което пред учениците се поставят не само високи академични изисквания, но се акцентира и на техния социален ангажимент и загриженост към обществото.

Заредени сте столкова хъс и ентусиазъм, че не мога да не задам и въпроса: Не ви ли се иска в почивните дни между две учебни седмици просто да си останете вкъщи и да не правите нищо?

Иван: Няма да скрия, че това се случва. Обичам да се прибера вкъщи и да знам, че тази нощ мога да спя 8 часа, 10 часа. За мен това са моменти на презареждане, от които имам огромна нужда. Тогава наистина стоя у дома, не излизам, не ми се прави нищо, дори не търся комуникация. В такива моменти обичам да правя музика, да пиша разни неща, които ме вълнуват или идват свише, да размишлявам, да планирам уроците си занапред. Но през останалото време съм навън и търся хората, наблюдавам събитията около мен, осмислям нещата и правя изводи за себе си, които по един или друг начин прехвърлям в училище.

Цвети: Разбира се, когато се прибирам абсолютно изтощена от работа точно за това си мечтая – да мълча, да не правя нищо и да си почивам. Но както се досещаш, това е мимолетно състояние, от което на другия ден няма и следа, защото както всички учители през почивните дни планирам и разписвам уроците за следващата седмица, проверявам писмени задачи, измислям нови предизвикателства за учениците, така че всеки час по история да им носи добавена стойност от знания и умения. Истински ненавиждам ситуациите, в които човек си губи времето, било в час, в училище или извън училище.

Когато Неофит Рилски е създавал първия училищен правилник, той го е обвързал с ценността на времето. Според него учебната и възпитателна дейност протича във времето и то не трябва да се губи напразно със закъснения, прояви на неорганизираност и безчинства. Това възрожденско послание от XIX век е изцяло приложимо и през XXI век.

“Учителят си е учител” – това казваме всички представители на съсловието в такива ситуации. И понеже Цвети върна разговора към днешния празник, за финал бих попитала следното: Всеки от нас е имал и има любим автор, любима епоха, любими учители. Кой е вашият будител?

Иван: Един от моите преподаватели във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий” неотдавна ми беше казал: “Не можеш да спасиш света, спасявай хора!” и ме облагороди с едно просто изречение. От онзи момент нататък то се превърна в мото, водещо ме напред – да търся хората, които искат да бъдат спасени с думи и смисъл. Защото по същия начин моите будители спасиха и спасяват мен. Това са моето семейство, преподавателите, приятелите, колегите и хората, скрити между редовете на книгите в библиотеката.

Цвети: На този въпрос мога да отговоря с едно изречение – любимият ми народен будител, който не спира да ме вдъхновява е Неофит Рилски заради личната му скромност и невероятна енергия, които влага в изграждането на фундаментите на новото българско училище.

Но ще се върна назад във времето, когато бях ученичка, през 80-те години на ХХ век. Изпитвах смъртна скука от уроците в учебника за Българското възраждане, които бяха написани схематично и фалшиво патетично. Тогава не чествахме 1 ноември и Деня на народните будители, а от училище задължително ходехме на манифестация по случай 7 ноември – ден на ВОСР (Великата октомврийска социалистическа революция). Носехме портретите на Ленин, Маркс и Енгелс. Обаче! В моето училище имаше един учител по история Юлий Жотев, който не преподаваше по скучния учебник, а ни разказваше със страст и любов за народните будители, за болката на Паисий от невежеството и чуждопоклонничеството на сънародниците си, за перипетите в живота на грешния Софроний, за чудото на раждането на българските училища през Възраждането без държавна помощ и държавни субсидии. Той ни научи да обичаме българската история и литература, да мислим критично и да подлагаме на съмнение опитите за подмяна на националните ценности, които сме наследили от народните будители, с политически сурогати. Всъщност, аз станах историк и учител, защото исках да приличам на моя учител по история! Така, както учениците на първия възрожденски учител Неофит Рилски са ставали на свой ред учители и са отваряли нови училища по родните си села и градове, вдъхновени от примера му.

Comments

comments

Be First to Comment